(Или "Как дойдоха Джендърумайкяните" - един реален фастантичен разказ за ставащото в България)
  Аз, Дайнилпристорулиян, петият от рода на Джимайхриляните, реших да говоря. Зная, че вече е късно. Те превзеха планетата ни, узурпираха постовете на власт, пренаписаха законите ни, прогониха и затвориха в затвори Фрийляните и Файтбосяровангуваните. Те контролират вече всичко и никой от нас, които живяхме живот на фрийлянство и свободно можехме да файтбосяровагуваме, не вярваше, че това ще стане.    Сега, след пускането на това съобщение в мрежата, зная че Андърконтролджейлянското общество веднага ще засече езика ми на омраза, ще бъда разпознат и локацията ми до секунди - дадена на Пълистуваруващите патрули, които ще долетят, за да ме приберат. Но дори за тези кратки минути време, в което един, или дори двама прочетат това, аз мога да повлияя на твоя живот, о, мой братко от Джимайхрилянин! Чуй това признание!   Ние можехме да ги спрем! Ние трябваше да ги спрем, ако не бяхме излъгани от рода на Пасивянствуващите и родовете на Немипукабеегатииживотаяните. Те бяха в основата на успеха на заговора за проникването на  Джендърумайкяните в обществото ни.    Винаги сме имали болни от болестта на джендърумайкянството. Но те знаеха, че са болни и се срамуваха. Дори мнозина от тях ходеха на лекар.    Преди година отидох до планетата на Хибридстващите Пламатузмайняни, които се славеха със своята "Толерантност към всичко и всеки". Моят стар приятел, Джус Пламатузмайнянин Тридесетипърви , ми написа, че нещата при тях са "доста нови" и ми каза да "не се учудвам на нищо". Срещата ни беше в нашият стар бар, където пиехме редовно нашето Псиййтбутилкарско пенливо.   Едва го познах - беше толкова свит и уплашен. Поздравихме се, а Джус само ми правеше някакви идиотски знаци да внимавам и да не реагирам шумно : "Псст! Недей да реагираш на нищо странно!" Тогава дойде Келнерствуващият Пламатузмайнян, или Пламатузмайнян-ка - или Там-нещо-друго-си. Същество без пол, обкичено с обици и символи на безконтролнонравствена разюзданосбустария и перверствуваща хаотия. Аз веднага си спомних думите и знаците на приятеля си и само поръчах нашите Псиййтбутилкарско пенлива. Тогава Джус започна несвързаният си разказ тихо-тихо, озъртайки се стресиран и с безумен поглед в очите :   "Те дойдоха! Те дойдоха! Никой не вярваше, най-малко Пасивянстващите Мърморковбури...Те могат да вземат децата ни...могат да ни бутнат в затворите! Те дойдоха! И всичко стана, защото никой не искаше да говори и да се бори! Сега е късно - твърде късно... " - и приятелят ми взе своята бутбукалка Псиййтбутилкарско пенливо и отпи : "Внимавай когато дойдат при вас - те са хитри! Оооо, колко са хитри! Те започват да преобразуват законите тихомълком и когато си се обърнал - вече не си "нормален", но си Единотмноготеполстващииндивиди...Те са хитри!"   Аз го погледнах тъпо и си рекох, че е хванат от треска, или пък се е побъркал от много работа. Случва се често при Семействащите. Но Джус беше обхват от трескаво желание да довърши несвързаният си монолог : "Те могат да вземат децата ни ...ще дойдат и при вас - знай! Борете се! Борете се! За нас е късно. Ако кажем нещо, то е вече думинаомразакъмизродстващите"   Прибрах се объркан и наскърбен от новата болест на скъпият ми приятел.  Скоро по телевизията се започна. Излезе представител на Ръковостващатапартулийя и започна да говори колко е голямо напрежението в страната ни към Джендърумайкяните, че ние, другите родове и особено Фрийляните и Файтбосяровангуваните, са прекалено крайни в убежденията си и това подтиска   Джендърумайкяните и ги прави някакво под-общество в кастите ни. Размислих и видях, че е прав. После той продължи и каза, че сред нас, несправедливите към Джендърумайкяните , има прекалено много натрупано напрежение в семействата, децата ни са в риск, а съпругите ни са много често обект на насилие. И показа направена професионална статистика. Аз знаех, че има и такива проблеми и отново се съгласих. Тогава не виждах пъкленият план, който идеше, за да ни се стовари на главите на всички ни...    До няколко месеца бяха разрешени публични паради на Джендърумайкяните, бяха им дадени специални права в здравните заведения и те придобиха статут на Неболнигражданстващи. Започнаха да излизат по улиците в техните облекла и гримове и хората ни се радваха, че са им дали свобода, че вече Джендърумайкяните не са определяни като "Болнстващиграждуляни", а като равни на нас, другите планетяни на нашата малка планета.    Въпреки че много от нас започнаха да пишат против тази свобода, въпреки редица филми на наши Лекарскипрактикуванти, ние велегласно възроптахме против подтискането на тази нова свобода, на това ново движение. Те вече бяха навсякъде, свободни, щастливи.    Едн ден детето ми се прибра вкъщи и ми показа листовка : "Ела в нашият клуб на Джендърумайкяни! Стани един от нас!" и аз потрепнах. Но сина ми ми каза, че е задължителна част от училищната програма и ако не отиде, то тогава Андърконтролджейлянското общество ще сигнализира Пълистуваруващите патрули и аз мога да бъда арустуван, а той - предаден на семейна двойка Джендърумайкяни. И аз разбрах, че вече капана е щракнал.    Бяхме им дали свобода - те бяха изковали нови закони.   Разрешихме им да се покажат - те определиха нови норми.    Сега не те, а ние, бяхме болните. Не те, а ние трябваше да се притесняваме, да стискаме уста и да се чувстваме застрашени от закона.    Това са последните ми думи : БРАТЯ, СТАНЕТЕ ДА СЕ БОРИМ! ВРЕМЕ Е СЕГА - МАКАР И КЪСНО, ДА ВЪРНЕМ СВОБОДАТА СИ!    ДА ЖИВЕЕ БЪЛГОРМАНДИЯ!